1.
Човекът е вкопчен в страданието. Обсебен от него. Зависим и покорѐн. Не е вярно, че човек не иска да страда. Той не иска да знае. Положил е твърде много усилия да забрави тайната. Направил е истината немислима. И вече отказва да си я спомни. Или не може. Както Едип цар, той не разбира каква е връзката между убийството, което е извършил, и потъналото му в болести и скърби царство.
Това са първите думи, които съм записала в тетрадката си след срещата ми с баба Ега. Така я наричат местните. Никой не знае възрастта й. Казват, че винаги е живяла тук, но така и не успявам да разбера на колко години е равно това „винаги“. Някои твърдят, че истинското й име всъщност било Евангелия. Казват го благоговейно, сякаш е божи знак. Други смятат, че баба Ега е нарицателно – прозвище по аналогия с баба Яга, което е получила заради заниманията си. Според първите е светица, според вторите – вещица. И едните, и другите обаче се страхуват от нея, макар и по различен начин. Първите изпитват страхопочитание, вторите – „благочестив“ ужас. В началото аз също се колебая от коя страна на чертата да вместя света на тази стара жена. Постепенно осъзнавам, че очертаните от мен пространства са тесни, пълни с предубеждения, стереотипи, внушения и граници, отвъд които никога не съм се осмелявала да прекрача. Или не съм знаела как. Добро и зло, вяра и суеверие, реалност и магия. В света на баба Ега обаче няма заучени категории. Магическото мислене е творческа дейност, предстои да разбера.
Пътуваме дълго под ярко слънце сред необятна равнина. Светлината е ослепителна, а очите ми сякаш изтичат от усилието да следя маркировката върху блесналия като водна повърхност асфалт. Небето е безцветно и само някъде там, безкрайно далеч, където се събира със земята, се вижда правата – като на спряло сърце, линия на хоризонта. „Никога не съм стигала дотук“, казвам на Цвета. „Никой не стига дотук“, отвръща ми тя. Двусмислието на тези реплики установявам по-късно.
С Цвета се запознаваме, докато работя по фолклорния проект. Тя е приятелка на Веско – ръководителя на проекта, и често се виждаме. Психолог е и веднага си допадаме заради споделената наклонност да ровим из духовните измерения на човешкото битие. Дори я водя в махала Небесна, а тя е силно впечатлена от автентичния жизнерадостен дух на обитателите й, на фона на унинието и депресията на хората в града, някои от тях – нейни клиенти. Настойчиво ме кани да посетя селото й. Твърди, че друго такова място няма. „Знам“, отвръщам, като си мисля, че всички, вкусили от истинското щастие при баба и дядо на село, казват същото. „Не знаеш – настоява тя и сякаш прочела мислите ми, добавя: – За друго говоря. Там е различно.“
Успява да ме убеди да й гостувам в началото на пролетта. В Балкана още газим сняг, а там, заявява уж небрежно по телефона тя, вече цъфтят бадемите. Цъфтят бадемите ли? Никога не съм виждала цъфнали бадеми и дори не знам, че в България има места, където това се случва. Дали го е споменавала преди? „И ще те запозная с лечителката“, добавя. Спомням си, че съм й споменавала за интереса ми към билките и народните лечителски обреди, а тя ми е разказвала за бабичка от тяхното село, която знае да лекува. Именно думата „знае“ използва, а през следващите няколко дни аз с удивление откривам съдържанието на това „знание“. То е друго, съвсем различно от това, на което днес се учим. Не е придобито, а по някакъв загадъчен начин – присъщо. Но макар разказите на Цвета да интригуват, ми е нужно време, докато сдържаното ми любопитство прерасне в задълбочен интерес. Бабешките вярвания и лечебни практики са щекотлива територия, из която, като богослов, стъпвам предпазливо.
Когато отбиваме от главния път, полето най-после свършва и шосето започва да криволичи към бледите очертания на хълмовете в близката далечина. След почти шестчасовото шофиране изпитвам облекчение да видя табелата, указваща, че остават само три километра до селото на Цвета – Горни праг. Интересно име, мисля си. От ровенето ми из символиката на фолклорните представи знам, че прагът е „необикновено вещество“, сиреч – особено място. И още повече – горният. „Да те удари горният праг, та да видиш долния“, казва народът, а поуката от тази „възречица“ е, че когато до главата му дойде грижа, чак тогава човек помъдрява, тогава очите му се отварят за живота истински.
Споделям тази информация с Цвета, а тя ми разказва, че баба й никога не изхвърляла черупките от яйцата, които са очервили за Великден. С говежди изпражнения ги залепяла именно на горния праг и там те стояли до следващата година. Това се правело, защото тия черупки не позволявали на болестите да влизат в къщата, обяснявала баба й. С масло и мед пък й заръчала да намаже горния праг на вратата, когато за пръв път влезе в новия си дом след сватбата си. „За да бъде благ животът ти с мъжа ти, да върви по мед и масло“, казала й. Така била направила и тя като млада невеста, така била правила и нейната баба. И домът им винаги бил щастлив.
Колкото и странно да звучат, вече съм се научила да не отхвърлям с лека ръка народните вярвания. Зад привидния им наивитет често се крие смисъл, който има неподозирана дълбочина.
- Ето го! – След един завой Цвета вдига ръка и посочва напред, а аз спонтанно натискам спирачките и отбивам встрани на пътя.
Разположено на полегат слънчев склон сред меките хълмове наоколо, селото прилича на розов облак, иззад който тук-там надничат покриви на къщи и проблясват прозорци, прихванали слънчев лъч. Слизам от колата да се полюбувам на гледката. Никога няма да се наситя да съзерцавам тази картина – на сгушено в уютния скут на някоя баирчинка село. За пръв път обаче виждам такова, потънало в бадемови цветове.
- Това, розовото, все бадеми ли са? – питам невярващо.
Не очаквам да са толкова много.
- Ай, изникна ми бадем дърво – тенко и високо... – Вместо отговор Цвета прави опит да запее народна песен, но бързо се отказва. – По-добре я чуй в интернет – казва с усмивка.
Сигурно се усеща, че пее фалшиво.
- Ще я пусна на баба Жива – може пък случайно тази да не я знае – отвръщам с усмивка и аз.
Понеже сме достатъчно близо, свежият пролетен ветрец донася до мен непознато ухание. Поемам дълбоко въздух, наситен с нежен аромат. „Така ли ухаят бадемите?“, чудя се.
- Очаквах да усетя горчивина, но миризмата е по-скоро сладка – казвам на глас.
Цвета отново се усмихва и ми отвръща, че според баба Ега така миришели светците.
- Светците ли? – питам, за да проверя дали съм разбрала правилно.
- Да, светците – потвърждава тя.
Определението ми харесва.
- Съдейки по аромата, тук е пълно със светци – казвам на шега.
Цвета кимва.
- Пълно е! – отговаря и изглежда сериозна.
Продължавам да душа въздуха и под нотките цветна свежест сякаш долавям друга, по-тръпчива сладост – като на презрели плодове. Споделям с Цвета, а тя казва, че вероятно усещам миризмата на смокините. На окапалите през есента и изсъхнали плодове, които от пролетната влага отново набъбват и се разпукват.
- И смокини ли има? – отново съм изненадана аз.
- И смокини – потвърждава Цвета и добавя: – Много! Стават огромни дървета. Растат навсякъде, пълзят, напират, сякаш се опитват да ни превземат.
Обръщам глава към нея и я поглеждам с недоверие. В двора на баба Жива има една смокиня и всяка пролет се чудим дали е оцеляла, хем я увиваме със слама и найлон за зимата. Цвета кимва в потвърждение на думите си.
- Тук изоставените къщи не обрастват с тръни, а със смокини. Ще видиш – уверява ме тя.
Явно това място наистина е различно, мисля си. Във всеки случай образът на обрасналите със смокини къщи ме впечатлява, а по-късно, когато го виждам с очите си, ме жегва по особен начин и се загнездва дълбоко в съзнанието ми.
В тетрадката си по този повод записвам:
Смокинята олицетворява истинното познание за Бога, както и неговата загуба. В Евангелието от св. ап. Йоан се разказва за срещата между Христос и един от учениците Му, който, макар и да очаквал идването Му, се усъмнил, че точно Исус от Назарет е очакваният Месия. „Ето един човек, у когото няма лукавство“, посрещнал Христос бъдещия си апостол. „Откъде ме познаваш?“, зачудил се мъжът. „Видях те, когато беше под смоковницата“, отвърнал му Господ и така засвидетелствал, че знае за глада му за Бога. Интересно е, че отшелниците често се хранят със смокини. Сам Господ, когато човешката Му природа усети глад, търси плодовете на смокиновото дърво, а божествената Му го проклина, когато го намира безплодно – алегория за това, че земните извинения „сега не му е времето“, „не съм готов“ и пр. са отказ за общение с небето, водещ до гибел. Затова и нарушилите Божията заповед Адам и Ева си ушиват препаски от смокинови листа, за да прикрият осъзнатата си голота – сиреч, обезбожението си. Деяние, обрекло на злощастие цялото Творение.
Звънът на телефона на Цвета ни изкарва от съзерцанието. Обажда се майка й, за да попита дали наближаваме, защото ни чакат за обяд. „Идваме до пет минути!“, обещава Цвета. Качваме се отново в колата и аз давам газ.
2.
Въпреки че изглежда разположено в ниското, Горни праг всъщност е планинско село. Скрито е в последните дипли на Родопа планина, но веднага личи, че притежава особена самобитност. И изглежда като нарочно уединено. Сякаш е село отшелник, напуснало света. Край-земя, предел, и наистина – праг, чието прекрачване отвежда към друго съдържание на битието. Селото няма „богато историческо минало“, научавам по-късно. Може би защото тук събитията не могат да придобият същински, преходен исторически смисъл, затова не се и случват, търся обяснение. А може би историята заобикаля тази земя, защото не я обича, защото перипетиите и амбициите на исторически преходното не трогват нейното сърце. Заслушани в пулса му обаче, нейните обитатели векове наред следват този древен ритъм и сякаш се чувстват призвани да пазят замисъла за живота непокътнат, така, както им е бил завещан. И те го правят, доколкото могат. Доколкото помнят. Тук нищо не е съвсем изгубено, нищо не е напълно забравено, а древното и настоящето съжителстват в една упорита, хилядолетна приемственост.
Това обаче осъзнавам постепенно, докато откривам една след друга тайните на този географски изолиран и забулен в мистика кът.
(…)
